В дните си дамгосани с разпятия,
Приковани с клетви и угрози
Зърнах две разтворени обятия
Към букет неподарени рози.
Изпървом не повярвах на очите:
Момичето бе мойта дъщеря!
Преглътнах с мъка буцата в гърдите
И после тайничко изтрих сълза.
Осемнадесетгодишна моя,
В делници с пространства и осмози
Така ни е зашеметил пороят –
Празници празнуваме без рози.
Та... още чакаш стръкчета зелени,
Но в този оскотял машинен век
Сред воя на финансови хиени
Ти остани си все така човек.
Дори да ти откъсна туберози
С окървавена от бодлите длан
Помни от мен: така миришат рози
В букета бащин недоизмечтан.
Благой Василев
Няма коментари:
Публикуване на коментар