Край пътя на дървена
пейка
бе седнала стара
жена.
Тя, знаеш, е нечия
майка
останала тука сама…
Ръцете напукани
скрила
под вехта престилка,
така
почива си с поглед
към пътя
очакваща свойте
деца.
Очите с надежда
поглеждат
пътеката прашна
напред.
Не мига, дори не ги
свежда
но рядко минава
съсед.
Така вечерта ще
посрещне
пак старата майка
сама.
И дълго безгласно ще
плаче
сиротната нейна
душа.
Мария Vodoleia
Няма коментари:
Публикуване на коментар